Слънчевите лъчи за пореден път озаряваха великолепният парк, простиращ се в проспериращия жилищен комплекс. Природата за пореден път бе доказала, че стане ли дума за красота, тя е майстор-ненадминат. Красиви цветя и величествени дървета красяха този, така необикновен парк. Той се открояваше с любовната си атмосфера, която се носеше в него, още от зората на създаването му. Този парк бе събрал и разделил толкова много двойки, той бе омагьосал толкова много хора в магията на любовта, толкова много сърца бяха забили лудо, че ако се съберат всички тези хора накуп, житните класове на Добруджа ще изглеждат като песъчинка в безкрайния пясъчен океан,наречен Сахара. В парка, под сянката на един дървен великан, момък се опитваше да си върне любовта на неговата любима. Той бе обгърнал нейната нежна фигура, която бе толкова красива, сякаш изваяна от златните ръце на небезизвестен скулптор. Девойката се дърпаше, тя му бе обърнала гръб и ясно му беше заявила,че прошката е немислима. Той не се отказваше, погледът му бе вперен в красивите къдрици, и заслепен от косите и той умуваше къде е сгрешил. Силните му, грубовати ръце по неволя бяха сплетени в косите и. Те стояха неподвижни от цяла вечност, спорът, който водеха бе забравен отдавна, ала  момичето бе твърдо като скала и не помръдваше. Студенината и не го отблъскваше, той бе категоричен, ще продължава с усилията си, докато не успее или поне докато паркът, в който се намираха, не бъде разрушен от металните челюсти на булдозера. Тези две статуи бяха орисани, да не споделят любовта си. Дори и каменното сърце на момичето да беше забило, циментените окови няма да и позволят да зърне очите на любимия си. Дали всъщност с това си произведение на изкуството, скулптурът не се опитваше да изкупи вината си, вина отдавна забравена, вина изгубена в лабиринта на времето...